Провалът ми е заради  Иван Тотев, каза Здравко Димитров няколко месеца преди да си отиде и не осъзнаваше колко жалко изглежда в онзи момент. А когато стъпваше в длъжност призна, че поема един бързо развиващ се град. Не каза градът на Тотев, но се подразбираше.

Новата местна власт, начело с Костадин Димитров, няма как да се оправдава с другия Димитров – то няма и как да стане по-лошо. Но може да направи нещо друго – да каже, че няма нищо общо с Иван Тотев. Ако това ви се стори прекалено цинично, има и друг вариант – не искаме да имаме нищо общо. Може да измислим и още по-мек вариант на цинизма, но едва ли има смисъл.

Кандидатурата на Костадин Димитров за кмет на Пловдив от партия ГЕРБ имаше цена и тя беше напълно платена – Тотев напусна партийното лидерско място в града, както и Изпълнителната комисия на партията. Но после се появи в кметския кабинет при официалното сдаване на властта и се чуха възмутени гласове: Той какво прави там? Добре, че Костадин Димитров не попита: Ти какво правиш тук?

Най-оборотният въпрос по време на предизборната кампания, а и далеч по-рано, беше Костадин Димитров ли ще управлява или Тотев. Е, цената беше платена, още ли искате?

Като кмет Тотев придаде значимост дори на табелката на вратата, където пише "кмет“ с някакво име. И табелката и столът в кабинета имат друг живот след него, защото Пловдив има друг живот. Това се оказа непосилна тежест за Здравко Димитров. Но може да се окаже предимство за Костадин Димитров.

И все пак Димитров II може наистина да попита: Ти какво правиш тук? Защото еманципацията от Тотев върви по план – Димитров получи и пълната партийна власт. Очевидно е новият любимец на Борисов. Достатъчно основание да започне вътрешнопартийна битка с "предателите и службогонците“. Тя обикновено се води от обречените, които бързо се превръщат в политически джуджета.

Това е само един възможен избор за Димитров. Той включва и разкриване на онези, които ще сметнат, че да си близо до Тотев сега е много опасно и са се навъртали около него заради личния си интерес. Ще се пишат партийни дисиденти, но след време никой няма са сеща за имената им. Такава е съдбата на предателите.

Димитров има и друг избор – да прочете и осмисли какво пише на вратата на кабинета му, да преброи битките, които партията му е водила за Пловдив – кой ги е водил и какво е постигнал. Важно е, тъй като по време на "еманципацията“ всичко може да ти мине през главата.

Иначе е лесно да се прегърнеш със Славчо Атанасов – унизителна прегръдка, да управляваш с рекетьорските формации от "Съединени за Пловдив“ и да твърдиш, че си еманципиран. Няма да е вярно.