През ноември 2019 година заглавието беше: "Иван Тотев, момчето, което не си отива“. Писах за разочарованите, които си мислеха, че Иван Тотев ще си тръгне от общината с наведена глава. Но след два успешни мандата нямаше нужда да си гледа в обувките, тъй като Пловдив беше променен град.

Днес стана ясно, че сянката на един успешен кмет е объркала мандата на един безпомощен кмет. Здравко Димитров влезе в ролята на жертва – мачкана, притискана и саботирана. Той спомена толкова пъти името на Тотев, колкото успехи не може да изброи от своето кметуване.

Димитров така и не разбра, че големият победител от двата мандата на Тотев е Пловдив, Другият Пловдив, който Тотев построи. Затова днес се жалваше, че бившият кмет го е накиснал пред Борисов, вдигал е футболните фенове срещу него, настройвал е общинските съветници пак срещу него.

Провалът ми е заради Тотев, каза Здравко Димитров и не осъзнаваше колко жалко изглежда в този момент.А когато стъпваше в длъжност призна, че поема един бързоразвиващ се град. Не каза градът на Тотев, но се подразбираше.

Днес Здравко, обиден и разочарован, дори не може да направи разликата между един кмет, който спечели вътрешнопартийните битки срещу предатели и службогонци, чиято твърдост срещнаха олигархичните кръгове в града, и себе си – сам недоволен от управлението си, мрънкащ и оправдаващ провалите си с предишната власт.

Затова през ноември 2019 година написах, че Иван Тотев не си отива. И нямаше нужда да маха за сбогом – достатъчно беше да се огледаме и видим новия Пловдив.

В своята безпомощност, Здравко Димитров призна днес, че Иван Тотев не си е тръгвал. Такива кметове наистина не си отиват.