"Продължаваме промяната"  има проблем. И той е как да продължи. На изборите през ноември миналата година новосъздадената партия излезе първа с решаващата подкрепа на привърженици на президента Румен Радев и на разочарована периферия на БСП. 

Ще нарека това червен, а не "ляв" електорат, защото той не е ляв в европейския смисъл на думата. Той мрази "еврогейовете", Истанбулската конвенция, мигрантите, американците и НАТО и обича Русия, Путин и "Газпром". Това е електорат, с чието качество един носещ промяна политик не може да се гордее, но който като количество не е за изпускане, пише Веселин Желев за Клуб Z.

ПП обаче взе и други чужди избиратели - от жълтите павета на столицата и от други площадни настилки на големите градове. Този електорат се самоопределя като "десен", но няма нищо против да му вдигнат заплатата за сметка на чуждите парѝ. Кажѝ му само: Аз съм НАТО, аз съм Европа, късам с "Газпром", покажѝ му чуждестранна диплома и той е твой. Но най-кълве на стръв като "съдебна реформа" и "ще пратя предишните в затвора". Този електорат смята, че е "дясно" да си за Украйна и против Русия, но че е още по-дясно да смениш главния прокурор. За второто е готов да прегърне и с приятелите на Русия, оставайки някъде дълбоко в душата си (но само там) с украинците. 

Ако ПП има безспорно постижение, то е, че успя да вкара тези два електората (досега над 30 години разделени от наглед непреодолима "червена линия") в обща посока с вълшебните думички "леви цели с десни средства", т.е. - за всекиго по нещо. Но заслугата за тази иновация не е само на ПП. Тя принадлежи главно на преждеуправляващите от ГЕРБ, които с 12-годишното си управление произведоха "лепилото" на ляво-десния субект на промяната - мотивирана и сплотяваща омраза, издигнала се високо над традиционните идейни и партийни разделения от стария синьо-червен свят. 

После обаче дойде трудната част - управление в условия на енергийна криза, висока инфлация и война. В резултат на тези условия ПП трябваше да взема трудни решения и те неизбежно я скараха с тези, по гърбовете на чиито избиратели се качи до властта - президента и БСП, т.е. с червените избиратели (не можеш да лъжеш всички през цялото време). ПП не може повече да им угажда, ако иска да остане последователна в отношението си към Европа, НАТО, Русия, "Газпром", Украйна и пр. Но не може да си позволи и да ги загуби, ако иска да продължи това, което нарича промяна. 

Ако на такъв избирател му кажеш, че си "десен", забравѝ за него. "Десен" значи Костов. А, както е известно, Костов е виновен. Затова ПП не иска да каже, че е "дясна". Затова Асен Василев обяснява пред БНР, че "ние не сме десни, а центристи". Затова главната тема на кампанията остават шкафчетата, кюлчетата, чувалчетата и да вкараме предишните в затвора. Тази тема е надполитическа, тя е "лепилото" (за което заслуга имат ГЕРБ, ДПС и лично Бойко Борисов).

Затова, както вече се говори, вероятно червеният следовател Бойко Рашков може да води листа на ПП. Той е единственият, арестувал досега Борисов. Няма значение доколко обосновано или успешно. Важното е, че този спорен арест олицетворява широко споделено въжделение и следователно има мощен мобилизиращ потенциал. 

ПП не иска съюз с "Демократична България". Не го иска, защото такъв съюз означава да дели малцинствения либерално градски избирател с коалиция от три минипартии. Защо да го дели, като може пак да им го свие - поне частично? И съвсем заслужено. Защото за разлика от ДБ, ПП има видими, макар и спорни, макар и краткотрайни резултати. 

"Ние сме центристи" не е идеологически профил. Ние сме и едното, и другото, на практика означава, че не са нито едното, нито другото. Центризмът не е политическа посока, а термин, който прикрива липсата на такава. Не си нито в лявата лента, нито в дясната, а вървиш по осевата линия. Или криволичиш - наляво, надясно - накъдето (те) духне вятърът.

Но това не значи, че центризмът непременно е губеща изборна стратегия. Вижте Франция, която, ако вярваме на световните медии, има "центристки" президент и той спечели втори мандат в подчертано трудни времена.

Когато "центристи" се качат на гребена на вълната, това е признак, че публиката е твърде уморена от традиционните "ляво" и "дясно". Възходът на центристи обаче е и признак, че обществото е загубило базисни, политически неутрални ценности (вж. Десетте Божи заповеди или чл. 2 от Лисабонския договор), консесусът по които нормално му позволява периодично и безболезнено да решава с избори накъде да поеме - наляво или надясно. Това очевидно се случва не само във Франция. 

Но центризмът има и вродени неудобства. Едно от тях е, че той непрекъснато произвежда недоволни - десните го обвиняват, че е ляв, а левите - че е десен. Затова Макрон спечели втори мандат, но партията му загуби парламентарното си мнозинство. Левите обвиняваха президента, че е твърде елитарен и откъснат от живота на обикновените хора. Десните го критикуваха, че предпочита Европа пред Франция. Центристкото му управление се отличаваше с много ефектни речи и проекти и малко реализации (за което има и обективни причини). Но недоволството от него, както показаха последните избори, е подхранило два политически полюса - крайната десница и крайната левица.