"Украинците трябва да проведат реалистични разговори по териториалните въпроси, за да намерят решение на конфликта, предизвикан от руската инвазия“, заяви френският президент Еманюел Макрон в реч пред своите посланици от цял свят, командировани за среща с него в Елисейския дворец. И допълни, че обединена Европа трябва да изгради "гаранции“ за сигурността на Украйна след евентуалното приключване на войната. 

Последното е – много меко казано – странна и доста мърлява в морално отношение теза. Гаранции? Дали пък някой не си спомня, че такива имаше, че гаранции за независимостта и териториалната цялост на Украйна бяха дадени още през 1994 г. с

меморандума от Будапеща

и че същите са валидни с пълна сила и до днес – само че никой не си и помисля да ги спазва? Страни по този меморандум бяха Русия, САЩ и Великобритания, а неговото съдържание предполагаше Украйна да предаде не на някой друг, а именно на Русия разположения на нейна територия ядрен потенциал, възлизащ на около 1/3 от този на СССР. Ако тогава Украйна не беше се съгласила да направи този жест към бившата метрополия, днес никой не би и помислял да предприеме агресия на нейна територия.

Гаранциите обаче са дадени безсрочно, а самият меморандум има силата на международен договор. Че Русия го е престъпила, не е за учудване, но е много показателно, че САЩ и Великобритания също са го пренебрегнали – и оттогава насам се правят, че подобен документ съществува само като любопитен факт от миналото – и че въпросната договореност е сключена при коренно различни геополитически условия и предпоставки за бъдещето. 

Проблемът обаче не е, че двете основни ядрени сили в Западния свят са увеличили ядрения потенциал на очевидния си дотогава враг с трицифрено число бойни глави, което свидетелства за политическото им 

късогледство и пълно непознаване на нрава на руската "мечка“

Проблемът е, че след като не са намерили кураж да защитят независимостта и териториалната цялост на Украйна въпреки дадените гаранции, няма как някой да повярва оттук нататък в каквито и да било гаранции, дадени от тях по отношение на евентуална бъдеща агресия от руска страна.

Реакцията на Макрон обаче създава и друг проблем – много по-сериозен и по-опасен. Тя де факто официализира една теза, която и досега бродеше сред западния политически елит, но досега поне се говореше за нея под сурдинка – тезата, че Украйна трябва да отстъпи част от териториите си, за да може Путин да бъде убеден да седне на масата на преговорите и да стартира някакъв мирен процес. Всъщност това е, до което Путин се домогваше по време на всички имитации на преговорен процес, проведени досега. По-голям подарък за него от подобно официализиране няма как да бъде направен. Това означава две неща: признание, че Украйна неизбежно ще загуби в тази война, и – което е и още по-лошо – утвърждаване на Путин като легитимна страна в международния диалог – при условията на една предизвикана от него варварска агресия и при пълното незачитане на международните договорености, гарантиращи мирно съвместно съществуване на народите в глобален мащаб.

Да се лансира тезата, че Украйна трябва да направи териториални отстъпки, за да бъде прекратена войната, съвсем доскоро беше най-малкото неуместно. Тази теза стана възможна благодарение на 

метаморфозите в геополитическото мислене,

настъпили с избора на Тръмп за президент на САЩ – и след като той лансира фантасмагоричната идея, че може да прекрати войната само за 24 часа – и то още преди да встъпи в длъжност. Как смята да постигне това и до днес е неизвестно, но пък са добре известни неговите закани да спре американската помощ за Украйна и трансформира мироопазващите функции, поети от неговата страна, в грижа за това да направи Америка отново велика. 

Визията за последното предполага изолационизъм и безогледно налагане по пътя на търговски войни не само с Китай, но и с ЕС – които включват и презумпцията САЩ да пренебрегнат член 5 от договора за НАТО, предполагащ солидарна защита при евентуална агресия срещу който и да било член на общността. Спрямо Украйна са очевидни две неща: че Тръмп си представя постигането на мир като 

сделка между него и Путин,

като в тази сделка между "великите сили“ украинците просто нямат думата – и че смята да действа по принципа на моркова и тоягата, при което морковът е постигането на какъвто и да е мир, а тоягата е прекратяването на американската, а вероятно и на световната помощ за Украйна. Спрямо НАТО пък по-крайният вариант и съответно тоягата е излизането на САЩ от пакта – в случай че европейските страни не си "плащат“ за сигурността, която американската военна мощ им осигурява. Морковът е минимален – да се запази статуквото, но да е ясно, че който плаща, той поръчва музиката.

Доколко тази американска промяна в гледната точка спрямо войната в Украйна е впечатляваща и печели последователи, личи от бързия "евроатлантически“ завой на родния Бойко Борисов, който цинично определи проваленият опит за подписване на Споразумение за сътрудничество в областта на сигурността с Украйна като това да си купиш фабрика на 9-ти  септември 1944 г. В този контекст може да бъде мислена и реакцията на Макрон, който до този момент не само че не допускаше възможността Украйна да направи териториални отстъпки на своя агресор, но и през февруари миналата година изправи на нокти всички западни политици, като заяви, че не изключва възможността страната му да изпрати свои сухопътни войски в Украйна.

Днес обаче официално заявената му позиция открива хоризонта на Русия към целите на предприетата агресия, които предполагат не само и не просто Украйна да отстъпи на руската страна четири области, които още дори не е успяла да превземе изцяло, но и отказ от членство в НАТО и смяна на режима в Киев – сиреч връщане на Украйна към времената от преди революцията на Киевския Майдан. 

Политическият смисъл от този акт? Да бъде някак си спасен европейския рахатлък – ако това изобщо е възможно – като на Путин бъде подхвърлена набелязаната от него жертва.

 Как приключват подобни усилия е известно още от 1938 г., когато Хитлер беше възнаграден от великите сили в Европа със Судетите – само че никакво умилостивяване нямаше – той продължи с анексите и заграби първо цяла Австрия, после цяла Чехословакия, а накрая нападна заедно със Сталин Полша – докато европейските лидери най-сетне разберат, че номера с умилостивяването няма да мине.

Сега ситуацията е същата. И няма как да не добавя: също толкова 

предателска, 

колкото беше и тогава – преди началото на Втората световна война. Няма как да не видим, че това предателство не се заключва в реакцията на Макрон: то тече през цялото време от 24 февруари 2022 г. насам. Първо лидерите на Европа си казваха: чакайте, всичко ще приключи до дни, няма смисъл да се намесваме. След като войната се разгоря, все пак се осмелиха да помагат, но тази помощ се отпускаше на час по лъжичка – и винаги с условия да не се атакуват обекти извън границите на самата Украйна – като че ли руската армия не нанасяше удари изцяло извън руските граници. 

Отпускаха се конвенционални и главно остарели оръжия, докато накрая стана ясно, че изходът от сраженията е проблематичен – и че въпреки несъизмеримото предимство в оръжия и човешка сила, Украйна би могла да победи. Тя планира своята контраатака, но обещаните оръжия все не пристигаха и не пристигаха – докато не стана късно и докато руснаците успяха да се окопаят в завладените територии така, че да е изключително трудно да бъдат поместени от своите позиции. 

А след като контраофанзивата не успя, всички си казаха: аха, ясно, украинците никога няма да успеят, ние обаче няма да се месим, нищо, че те защитават и нашите принципи и геополитически интереси – и плащат с кръвта си за тях. Нека обаче изтощят руската мечка, доколкото успеят – това е полезно за световната демокрация. И ето докъде стигна тяхната ненамеса, техния 

страх да не раздразнят прекалено много Путин,

техните ценностни йерархии, поставящи рахатлъка на първо място – до това Путин за пореден път да бъде умилостивяван, да се покаже на целия свят и най-вече на диктаторите в него, че подобни номера минават и остават ненаказани. 

Какво ще стане утре – това е май въпросът. Отговорът е ясен: четете историята на Втората световна война и ще видите какво ще стане утре. Ще дойде редът на Молдова, на Полша, на Балтийските републики, на България. Но ще дойде тогава, когато Путин бъде наистина готов – за да съсипе Европа, а заедно с нея и световната демокрация, и да въведе тъй нареченият "многополюсен свят“, в който правото на силния е неоспоримо.

Едвин Сугарев