Това, че контактните групи на двете големи политически формации в парламента постигнаха съгласие за обща законодателна програма с тридесет законопроекта, приоритетни за бъдещето на страната, е несъмнено положителен знак. Такъв е и съгласието за избор на председател на парламента, което позволява да бъде пуснат отново спреният за цели осем дни часовник. Оказа се, че въпреки задълбаваните в течение на две години разделителни линии, ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ все пак са в състояние да водят смислен диалог. Този диалог обаче задължава и двете формации да дадат публичен отговор на въпроса защо, след като са договорили обща законодателна програма, не могат да договорят и програмно правителство, което да я изпълнява?, пише Едвин Сугарев за Фактор.

Дали се водят преговори за такова правителство беше постоянният въпрос, който им задаваха журналистите, но и двете контактни групи категорично отрекоха да се водят такива. Би било редно лидерите на двете формации да си дадат сметка, че договарянето на обща законодателна програма без шансове за съставяне на правителство, което да я изпълнява, е не просто безсмислено упражнение, но и 

твърде плитко залъгване на избирателите,

мнозинството от които и при двете формации настояват за съставяне на такова правителство. Би било редно да си дадат сметка и за още нещо: без правителство и работещ парламент няма да имаме шансове за еврозоната и за Шенген, няма да бъдат гласувани законите, необходими за траншовете по плана за възстановяване и развитие на ЕС, България ще затъне още по-дълбоко в политическата криза, която разяжда доверието в политическата система и 

ще продължи битието си на квази-президентска република, 

в която цялата власт е в ръцете на президента Румен Радев, неприкрито обслужващ проруски интереси в една напрегната геополитическа ситуация, в която от днешното позициониране на страната ни зависи и нейното бъдеще.

Преговорите, водени за общи законодателни приоритети в настоящия парламент, станаха възможни благодарение на общата воля за принадлежност на страната ни към евроатлантическата общност и за достойното й представяне като лоялен член на ЕС и НАТО. Подобна позиция задължава – тя няма как да бъде сведена само до деклариране на законодателна програма – сиреч какво трябва да бъде свършено, без да бъде даден не по-малко важния отговор – кой и

как трябва да реализира договорените приоритети

Ако тази програма увисне в поредния ялов парламент, това ще бъде повече от ясно доказателство, че основните политически формации следват партийните, а не националните интереси. Това няма да бъде простено от избирателите – и ако днес двете големи коалиции могат да формират парламентарно мнозинство, в следващия парламент няма да могат; ще се стигне до нов срив на изборната активност и до нов ръст на протестния вот, който ще бъде консумиран най-вече от "Възраждане“ – с всички последствия от това.

Редно е да се вгледаме в техните предубеждения – и в тяхното заинатяване да бъде предотвратена всякаква възможност за съставяне на кабинет с тяхната обща подкрепа. Според Асен Василев например ако бъде съставен такъв, на следващите парламентарни избори "Възраждане“ щяла да бъде първа политическа сила. Съжалявам, че трябва да го кажа, но този извод е чисто спекулативен: асистемният вот има определен предел, който трудно може да бъде надхвърлен дори от вбесените и разочаровани избиратели при нови предсрочни избори. Резултатът от тях ще зависи много пряко от това какво ще постигне едно такова правителство – и до каква степен подкрепящите го формации ще се придържат стриктно към зададената от самите тях законодателна рамка. Но мога със сигурност да кажа какъв ще бъде резултатът, ако не бъде създадено никакво правителство:

"Възраждане“ ще бъде втора политическа сила, а коалицията ПП-ДБ – трета или четвърта

Новата коалиция вече отказа да подкрепи правителство с мандата на ГЕРБ или дори само с нейно участие – което на практика обезсмисля каквито и да било преговори с когото и да било в рамките на този парламент: защото с подкрепата на коя друга политическа сила може да се стигне до съставяне на кабинет при евентуален втори мандат? С ДПС, с "Възраждане“, с БСП, с ИТН? Сами разбирате, че подобен вариант просто не си струва да бъде обмислян. Ясна е причината да не се стига до общо парламентарно мнозинство с ГЕРБ-СДС: това би заличило самата политическа идентичност на ПП, получила легитимност като анти-ГЕРБ партия, и би се изтълкувало като недостойна колаборация от част от нейните избиратели. Дали обаче тези съображения са валидни в днешната геополитическа ситуация, в която 

светът е на ръба на глобален военен сблъсък

Опасявам се, че не – достойната позиция днес е да бъдат жертвани партийните приоритети в името на глобалните такива – а те изискват стабилност и безкомпромисна геополитическа ориентация към ценностите на демократичния свят.

От своя страна ГЕРБ в типичния си безпардонен стил се опита да постави каруцата пред коня: първо правителството, а после приоритетите, заяви Бойко Борисов. Стана ясно, че номерът няма да мине и все пак първо бяха съгласувани приоритетите; остана обаче искането за политическа коалиция, която да излъчи правителство. Такава формула е невъзможна – единственият реален вариант е програмно правителство с предварително съгласуван състав и без ярки политически фигури в него, което може да бъде подкрепяно само доколкото стриктно се придържа към договорената законодателна рамка. 

Разбира се, теоретически възможен вариант е и тъй наречената "хартиена коалиция“, включваща ГЕРБ-СДС, ДПС, БСП и евентуално ИТН, но ГЕРБ няма интерес от него, тъй като това означава загуба на престиж и репутационни щети – и респективно загуба на избиратели. Остава вариантът за правителство с третия мандат, но нека все пак не бъдем наивни – това няма как да се случи и в този парламент, защото нито една от големите политически формации не би рискувала да ревизира позициите си, заети при първия и втория мандат – и нека все пак не забравяме, че предстоят местни избори.

Какво следва оттук нататък? Негативните отговори са легион, а позитивният е един единствен: програмно правителство въз основа на договорените законодателни приоритети, с ясна и безкомпромисна евроатлантическа ориентация и по възможност с хоризонт до края на войната в Украйна. (И нека партиите не се залъгват, че тази война е нещо външно за българската политика; напротив – всички вътрешнополитически реалности зависят от нея – и поне за мен беше шокиращ фактът, че на първата си пресконференция след изборите ПП-ДБ не споменаха и дума за тази война!) Такова правителство теоретически е възможно и с първия, и с втория мандат, но по-логично и по-реално е то да се реализира с първия. Защо? Просто защото логиката изисква спечелилият изборите (с малко и съвсем не завинаги!) да носи политическата отговорност на мандатоносителя. И още – защото бламирането на такава възможност с първия мандат до голяма степен обрича подобни усилия при втория. И още – защото подобна формула превръща ПП-ДБ във фактор, контролиращ мнозинството в парламента, което би могло да се превърне и в шанс за стартовите позиции при бъдещи парламентарни избори.

Не съм наивен и знам много добре какви негативни реакции ще предизвика подобна позиция. Бих се радвал обаче ако тези, ще ме засипят с обиди и обвинения в медиите и социалните мрежи, първо си отговорят на въпроса искат ли България да се люшка като кораб без кормило в бурните води на днешния ден, в който сигурността на демократичния свят и в не по-малка степен нейната сигурност е поставена на карта? Искат ли 

България да бъде откъсната от семейството на демократичните народи

 и да бъде тласната към Евразия, към което систематично се стремят президентът и неговите служебни правителства? Искат ли страната ни да бъде троянски кон на Путин в Европа и да бъде разрушено доверието в нас като лоялен член на ЕС и НАТО? Искат ли да защитават демократичните ценности на цивилизования свят или искат да застанат на страната на злото, олицетворявано днес от рашистките орди? 

Това са въпроси, които стоят пред всеки от нас. И всеки от нас трябва да намери своя отговор в съгласие със своята съвест. Избягване на отговора или заемане на някаква "неутрална“ позиция изобщо не е възможно – поне в днешния драматичен свят.