Какво точно празнуваме на 3 март? 

Възстановяване на българската държавност? Само че със Санстефанския договор, подписан на тази дата, не се създава суверенна българска държава. Постановява се руска окупация. Тоест и дума не може да става за освобождение, само за смяна на господаря. Руските "освободители“ дори открито наричат България "Руско-дунавска област“. Плановете им са провалени от Берлинския конгрес, на който въпреки всичко се възстановява българската държавност, макар и не в етническите ни предели, макар и нацията ни да е разделена от вътрешни граници.         

Историческата истина е затрупана

под камари псевдоисторически лъжи и захаросани разкази, увенчани с думата "братушки“. Знаем ли какво означава тя? Не и това, което е внушено на повечето българи. 

Според тълковния речник на Дмитрий Ушаков  (един от най-изтъкнатите руски лингвисти през 20 век), "братушки“ е иронично название на южните славяни, използвано по време на руско-турската война 1877-78 г. Нищо общо с натрапваните десетилетия наред пропагандни внушения, че обръщението "братушка“ е израз на топло и ласкаво отношение от руснаците към нас. Всъщност в руския език има гальовна дума за брат – "братишка“, но не тя е използвана по отношение на българите. Освен това в речника на Ушаков  (четирите му тома излизат между 1935 г. и 1940 г.) е отбелязано, че "братушки“ е остаряла езикова форма. Въпреки това тя продължава да се използва за целите на ритуалното подчинение на България под ботуша на Кремъл през съветската и постсъветската ера. 

И тъй като откровеният подход на Ушаков е неудобен, в съвременните руски речници истината е редактирана – според записаното в тях, "братушка“ е "същото като брат“.  

Руският военен кореспондент Евгений Утин, който е пряк свидетел на събитията през 1877-1978 г., дава доста реалистична картина на "братските отношения“:  "Още от първия ден 

поискахме коленопреклонност, настоявахме за нея…“ 

След като преминават Дунав, руснаците налагат на българското население свои властови структури, наречени "гражданско управление“, и по думите на Утин прилагат "нагайката“ (камшика) като "оригинално цивилизационно средство“ върху българското население. Той дори цитира един от началниците на окръзи: 

"Знам, че "братушките" не могат да ме понасят, но ми е все едно. Този народ е калпав и трябва да се отнасяш с него сурово. Сега ги е страх от мен, защото знаят, че нищо няма да им се размине: виновен ли е - двайсет и пет нагайки! Нека ги е страх!  (...) Повярвайте ми, за тях нагайката е най-доброто освобождение!“

Военният кореспондент отбелязва, че българите са разочаровани от многобройните военни авантюри на Русия южно от Дунава, при които всеки път воюват рамо до рамо с руснаците, после биват изоставяни и подлагани на жестока мъст от страна на османските власти. Така народът ни десетилетие след десетилетие губи от най-героичните си синове и дъщери.      

Русия не иска България да постигне сама националната си независимост, държи да ни "освободи“, за да има претенции към земите ни.  С присъщия си цинизъм, още от 19 век Москва лансира имперските си стремежи зад маската на "освободителка“ – през 1877-1878 г. дори успява да убеди собствените си войници, че воюват за свободата на страдащ народ, използвайки ги като пушечно месо със същата жестокост, с която третира и българите. 

Да напомняме ли и коварната роля на граф Николай Игнатиев, по чието настояване е обесен Васил Левски?  

"Вместо да призовем българите на всенародно въстание против омразния враг, ние, напротив, им казвахме, че тяхната "сила и спасение" е да са покорни на руските власти и стриктно да изпълняват техните нареждания.“ – пише  Утин в книгата си "Писма от България".

Той описва как организацията "Българска омладина", подкрепяща делото на Левски, се е опитала да установи контакт с руското командване по време на войната и изпратила делегация в Плоещ.  Вместо с разбиране обаче българските патриоти са посрещнати с крясъци: "Ние нямаме нужда от вашите мнения, длъжни сте само да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате!"

"По време на неуспехите ни ние особено враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко заради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всякакви пороци и престъпления.“  – споделя военният кореспондент в стремежа си да представи обективен разказ за събитията.

Народът ни е набеждаван в "неблагодарност“, "жестокосърдечие“, "отмъстителност“, "апатия“ и дори "невежество“, макар Утин да смята, че българите са "трудолюбиви, трезви и разумни хора и това се доказва от факта, че всички пращат децата си на училище“. 

"Българският народ се превърна в онзи беден Макар, върху чиято глава, според руската поговорка, падат всички камъни.“ – продължава военният кореспондент, като признава, че руските претенции за благодарност и "робско благоговение“ са "наистина изумителни“.

Още по-показателни са откровенията на руския дипломат Сергей Татишчев, който далеч не проявява към българите същата емпатия като Утин.  В книгата си "Из прошлого Русской дипломатии“, той пише, че България трябва да бъде задължена "да не влиза в никакви сделки и споразумения с чужди държави“ и да се остави 

на волята на руското правителство

По думите му, ако българите откажат да се подчиняват на Кремъл, Москва трябва "да остави всякакво съчувствие към тази страна, нейните управляващи и населението ѝ, да ги признае за свои заклети врагове, нещо повече – непримирими врагове“.  

"Цел на нашите усилия трябва да бъде не "целокупна" България, а разделянето на сегашното княжество между неговите съседи: румънци, сърби и гърци, с изключение на широка ивица покрай Черно море, за която Русия може да търси начин да остави за себе си. Накратко, ние сме в правото си да постъпим с България, която ни е изменила и е застанала на страната на нашите противници, както постъпихме с Полша, да я разкъсаме, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята, за назидание на всички други племена, населяващи Изтока, като доказателство, че позорен и злощастен край очаква всеки славянски народ, дръзнал да вдигне ръка срещу великата Русия.“ – подчертава Сергей Татишчев. 

Според него "съществуват само две средства за политическо въздействие: надеждата и страхът“. "Върху България трябва да изпитаме и едното, и другото“, посочва Татищев. Москва прилага тази тактика и до днес.  

За отбелязване е, че той често си служи с думата "сделка“, когато говори за дипломация и политика. Типично за търговско-циничния подход към междудържавните отношения.     

В книгата си Татищев представя и другия разказ – за "братята освободители“. С патос и реторика, имитиращи идеализъм – точно както се очаква да звучи посланието, за да убеди българите във великодушието на Русия. Очевидно неговият наратив обслужва официалната политика на Кремъл за упражняване на влияние, защото след съветската окупация през 1944 г. българската историография го повтаря дословно, приемайки подчинена роля по отношение на Москва.  Десетилетия наред децата ни изучават точно тази подменена история, а не истинските факти. Странно ли е тогава, че в обществото ни продължава да битува заблудата за освободителната роля на Русия? И вменената коленопреклонна благодарност. 

Въпреки че излязоха немалко книги и публикации, развенчаващи манипулациите с историята,  все още не сме положили нужното обществено усилие, за

да излекуваме нацията си от насадения Стокхолмски синдром

Разговорът за националния ни празник е неизбежна част от лечението. Не само защото датата 3 март е олицетворение на историческа лъжа, но и защото разделя обществото ни със споровете, които поражда. Посича националния ни дух с внушението, че дължим този ден на нечия имперска воля. Наред с всичко друго, осквернява подвига на защитниците на Шипка с наслоената псевдоисторическа бутафория.    

Всъщност, ако честваме истински битката на Шипка, ще трябва да го правим не на 3 март, а през август – месеца, в който са се водили боевете.  И да си спомним, че воините, които са проливали там кръвта си редом с нашите опълченци, са украинци – основно от 35-и Брянски пехотен полк и 36-и Орловски полк. Един от героите на Шипка е Йосиф Шевченко, племенник на националния герой на Украйна Тарас Шевченко. Ако сме искрени в почитта си към защитниците, знамената, които би трябвало да развеем редом с българските, ще са украински.

Мнозина от нас приемат 3 март като деня на Брест-Литовския мирен договор от 1918 г., в който България е победител (като част от Четворния съюз), а Русия се признава за победена.  Наистина знаменателно събитие. Но е очевидно, че участието в коалиция-победител не може да е национален празник. 

Колкото и да е сложен,  разговорът за датата на националния ни празник е неизбежен, ако искаме да сме нация с реално самочувствие и достойнство. Проблем е не само съпротивата на прокремълските среди, но и липсата на единно мнение за това кой е истинският ни национален празник. Често изразяваната позиция "който и да е, само не 3 март“, е несериозна. По този начин сменихме 9 септември с 3 март и получихме още от същото. 

Какви са критериите, по които можем да направим  достоен избор?  

Без особен риск може да се опрем върху това:

-       избраната дата да има изключителна историческа значимост  

-       да е НАЦИОНАЛНО достояние, не споделено постижение  с други страни  

-       да обединява, а не да разделя нацията 

-       да резонира не само с умовете, но и със сърцата на българите (само при емоционален отклик в обществото, има шанс да се събере достатъчна подкрепа за смяната на 3 март)

-       да не предполага политически интерпретации в полза на чужди имперски претенции.

В 49-ия парламент беше предложено 24 май да стане национален празник с аргумента, че този е ден в сърцата на всички българи. Така е. Но въпреки огромния принос на България, този ден не е изключително национално достояние. В основата му стоят двама византийски просветители, а впоследствие делото им е доразвито в различни страни от Европа и дори в Монголия. Ако го присвоим за национален празник, как ще обясним на света претенциите си към Северна Македония, че краде българската история? Освен това 24 май е дотолкова обрасъл със славянофилски послания, че неизбежно би се превърнал във 

второ издание на 3 март – отново ще се веят руски знамена 

и ще се рециклират историите за "братството“.               

През годините многократно са обсъждани две други дати: 6 септември – Съединението на България, и 22 септември – Деня на независимостта. 

Предпочитанията на историците клонят към 22 септември, вероятно заради преобладаващата практика по света именно Денят на независимостта да е национален празник на съответната страна. България обаче има специфичен исторически път и специфична уязвимост от руските имперски домогвания, продължаващи и до днес. Затова е необходимо много добре да бъдат претеглени политическите последици от подобен избор.  

На 22 септември 1908 г. България обявява независимост от Турция, но го прави с реверанс към Русия. 

Ето как започва Манифестът на княз Фердинанд към българския народ: 

"По волята на Незабвения цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество  Румънския Крал и от юначните Българи, на 19-й февруарий 1878 година, сломи робските вериги, що през векове сковаваха България, някогаш тъй велика и славна. 

Оттогава и до днес цели 30 години, Българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода, и, въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о Бозе почившия княз Александър, държава достойна да бъде равноправен член на цивилизованите народи.“

Отново "великия братски руски народ“… Това ли искаме да рецитират децата ни всяка година на националния празник?  И следващите поколения за израснат с формулата на една лъжа, носеща семето на неизменните имперски претенции на Русия?

Същевременно 

Съединението е изцяло българско дело,

без реверанси към никого. В него България е сама срещу света, но националният ни дух тържествува. В този смисъл, в Съединението има дори повече независима воля, отколкото в самия Ден на независимостта, в който загърбваме една империя с поклон към друга. Освен това, обявяването на Независимостта е решение на държавните лидери, Съединението е дело на целия народ – затова и до днес българите откликват със сърцата си на това усилие. 

6 септември е националният празник, който България наистина заслужава. 

Впрочем интересно е, че със Санстефанския договор е обявена независимостта на Черна гора, Сърбия  и Румъния, но нито една от тези страни не е приела 3 март за свой празник. Защото е наистина глупаво и срамно да се превръща в национален символ споразумението между две чужди империи.  Румъния е избрала за национален празник деня на своето обединение. В Сърбия и в Черна гора се чества ден на държавността. 

Ами ние? Спокойно можем да обявим  3 март за ден на Стокхолмския синдром. Може дори да го обявим за световен ден. Защото едва ли има друга страна, която да чества своята окупация от враждебна имперска сила. Не и в свободния свят.

Илиана Славова