След дълго мълчание съпредседателят на "Демократична България“ Христо Иванов заговори за отговорността на ДБ пред политическото дясно. За необходимостта да се дефинират дългосрочните цели на обществото за идните десет години.  Увери, че формацията винаги е стояла "център-дясно“.  Истината обаче е, че при сближаването и коалирането с ПП 

десният образ на ДБ силно ерозира

Разговорът за идентичността на "Демократична България“ е наложителен и дори е силно закъснял. Формацията не може да се яви на европейските избори с формулата "няма ляво, няма дясно – всички срещу мафията“. В Европа дясното и лявото имат значение. Ако иска да остане на политическата сцена, ДБ не може да си позволи безкрайно да следва движенията на лявоцентристката ПП, която гравитира към друго политическо семейство.  Иванов очевидно разбира това и никак не е случайно намерението на "Да, България“ да кандидатства за членство в Европейската народна партия (ЕНП), чийто член е ДСБ, пише Илиана Славова за Фактор.

Въпросът обаче не се изчерпва с европейските избори и не опира до формалното присъединяване към ЕНП. Амбицията да се дефинират дългосрочни цели и при това ДБ да бъде консолидиращ фактор в дясното пространство, каквато заявка направи Христо Иванов, изисква мощно визионерство и яснота на идеите.  ДСБ се формира като консервативна партия, а "Да, България“ като либерална – това са две различни визии за политиката, от които произтичат съвсем различни концепции за бъдещето.  

Ако заявката за членство в Европейската народна партия не е конюнктурно решение, а стремеж към изграждане на обща дясна идентичност на коалицията ДБ, това ще означава "Да, България“ да промени либералния си облик и да се хармонизира с партиите от ЕНП.  Досега обаче се наблюдаваше обратното – ДСБ се адаптираше към "Да, България“. До степен на отказ от консерватизма. Ако процесът се обърне, това ще е новина. 

Политическата идентичност обаче не е значка на ревера, нито предизборен плакат. Тя е същност, която се доказва и отстоява в политически битки. Твърде дълго ДБ избягваше битките за дясното  и за евроатлантизма, който е неотделима част от каузата на традиционната десница. Твърде неприлично беше съдружието с политически субекти, стоящи от другата страна на цивилизационния разлом. Никак не е лесно да се преодолее подобен отказ от идентичност, но ако има реална воля за това, първо е нужен честен прочит на всичко, което доведе до него. 

От перспективата на днешния ден е ясно, че "Демократична България“ и нейните привърженици бяха

употребени от прокремълския кръг зад Румен Радев

 за атака срещу собствения им цивилизационен избор. Протестите от 2020 г. поставиха ДБ рамо до рамо с БСП, "Възраждане“ и други прокремълски формации, паравоенни с евразийски въжделения и дори с путиновите "нощни вълци“, на които т. нар. Отровно трио предостави трибуна. На шествията се развяваха руски знамена, но не и европейски – освен в случаите, когато от "Възраждане“ поругаваха и изгаряха флага на ЕС. Активисти на ДБ неохотно обясняваха в мрежите, че не носят европейски и натовски знамена, за да не се конфронтират с другите участници в протестите, защото трябва "всички заедно“ да изчегъртат ГЕРБ. Евроатлантизмът стана най-нелюбимата тема, а тази за руската хибридна война срещу България се посрещаше с насмешка: глупости, Русия е под санкции, не може да направи нищо на никого, на Путин изобщо не му е до нас…

Междувременно съпротивата срещу юмрука на Румен Радев беше сломена с магическата фраза "Той сега е с нас“. Някъде в този водовъртеж ДБ загуби компаса си. Иначе би трябвало да прозре (поне ръководството), че зад самообявяването на Радев за патрон на борбата с корупцията стои опит на прокремълските среди за овладяване на властта, геополитическа парализа на България и засилено лансиране на руските интереси.  Опит, носещ белезите на хибридна операция, с режисура и мизансцен.  

Как "Демократична България“ се остави да бъде въвлечена в това? Критичността към ставащото изначално беше приспана с екзалтацията около "десанта“ при сараите на Ахмед Доган. Логично възникваха въпроси: защо точно Доган е на прицел, защо не пристанището "Росенец“ или примерно руският комплекс в "Камчия“? Точно руското влияние е най-големият източник на корупция у нас и без пресичането му няма как да тя да бъде преборена ефективно. Въпросите не получиха отговор.  Най-вероятно идеята за акцията е била подсказана на Христо Иванов отвън, защото ако беше възникнала в ДБ, активистите биха имали отговор за избора на обект за "десанта“. Сигурно е обаче, че не става дума за спонтанно хрумване, защото няколко седмици преди това греховете на Доган станаха основна тема във Фейсбук профилите на активните поддръжници на "Демократична България“. Може да има различни прочити на тази завръзка на протестната одисея, но е ясно, че тя кореспондира идеално със замисъла на схемата "Радев“.

От една страна създаването на максимална нетърпимост между ДБ и ДПС, заедно с доведената до ирационалност омраза към ГЕРБ, означаваше невъзможност за сформиране на евроатлантическо мнозинство. (Днес то e факт, но дали щеше да бъде без отрезвяващия шок от войната в Украйна?) От друга страна, нагнетяването на неприязън към Доган лесно отпраща масовото съзнание към историческите наслоения за "турския изедник“, традиционно обвързани с мантрата за "добрата Русия“. От тази перспектива не е странно, че идеята за протест пред съседното пристанище "Росенец“ или комплекса "Камчия“ беше игнорирана.  

Имаше множество сигнали за руски интереси в протестната вълна – да  не забравяме, че тя се надигна с присъединяването на България към ERM II и опита за разследване на хора от екипа на Радев включително за шпионаж в полза на Русия. Освен това недоволството срещу работата на институциите се превърна в поругаване на самите институции – нетипично за демократичните протести,  но пък типично за поведението на кремълските проксита във "вражески“ страни. Неприкрито се търсеше провокация към гражданския мир. Вярно е, че случаят с полицейското насилие под колоните на МС отприщи масово недоволство, но няма как това да обясни последвалото разнасяне на бесилки, опитите да бъдат подпалени полицаите с горяща слама или посегателството срещу културен символ като жълтите павета. Самото Отровно трио тласкаше протестиращите към радикализация, дори обяви 1 септември 2020 за "последния ден на мирен протест“.    

Нищо от изброеното не разколеба участието на ДБ. Днес Христо Иванов казва, че са се надявали "Демократична България“ да е авангард на разграждането на "модела Борисов". Но докъде може да се стигне в името на подобна цел? Приемливи ли са съюзи с политически субекти, прокарващи интересите на враждебна държава? Допустимо ли е да се стига до разграждане на самата държавност – впоследствие служебните управления на Радев показаха, че се случва точно това и че именно такъв е бил

замисълът на вдигнатия юмрук

А и как би могла "Демократична България“ да е в лидерска позиция, след като опитите за формиране на президентска партия бяха видими дори през ставащото в социалните мрежи, особено сред общностите на българите в чужбина? Разбира се, че Радев би лансирал своята политическа сила (както стана с ПП) вместо да допусне ДБ да е авангард. Възможно е да е обещал на "Демократична България“ власт, но той с нищо не е показал, че заслужава доверие – тъкмо обратното.  И въпреки всичко получи подкрепа да бъде преизбран за втори мандат, дори след като обяви Крим за руски. Напук на политическата логика - поне на тази, която заслужва уважение. Ако една политическа сила се оставя така да бъде подхлъзната, как би могла да бъде водещ фактор за консолидиране на дясното?  

Фактът, че все пак се сформира  евроатлантическо мнозинство в парламента е знак за преосмисляне. След две години деградиране на политическата система и тежки щети за държавата – вътрешни и външнополитически. Дали след всичко това уроците са научени?  

Броени дни след сформирането на правителството ДБ обяви кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на София.  Поредното насилие над собствените избиратели след колаборацията с Радев и коалирането с БСП. И поредно загърбване на ценностните устои на собствената политическа общност. Потомъкът на елитна ДС-фамилия беше поставен на власт заедно със своя кръг, който вече получава назначения. А междувременно СОС е в парализа заради упорството да се лансира левият Борис Бонев за негов председател и отказа да се работи конструктивно за други варианти. При всичко това каква тежест има заявката за "десен завой“? Разбира се, намерението е правилно, но дали то няма  да бъде последвано от поредното залитане наляво, на североизток или незнайно накъде?  

Често се изтъква като аргумент това, че в западните демокрации също се стига до дясно-леви коалиции. Така е. Но те се формират след избори, след като изборните резултати не са оставили друга възможност. Не по формулата "няма ляво, няма дясно“, а с идеята, че леви и десни се обединяват в името на конкретни политически задачи, без да се отказват от своята идентичност. Размиването на дясното и лявото е пагубно, то е политическа ентропия.  Когато ляво-дясна коалиция се формира с цел явяване на избори, това е за сметка на нечия идентичност, защото избирателите трябва да видят единен субект с общи послания. Някога и СДС обединяваше десни и леви формации, затова и нямаше шанс да оцелее в първоначалния си вид. Неизбежно след първоначалната битка демокрация-диктатура се формира делението ляво-дясно.   

В заявката да се формулират дългосрочните цели пред българското общество за идното десетилетие има смисъл. Тази мисия се пада на дясното, но ДБ не е сама в това пространство и не е самодостатъчна. Добре е 

да се внимава със амбициите за лидерство

в този процес, особено след неуспешните опити за визионерство през последните три години. А те не успяваха,  защото беше зададен твърде тесен хоризонт. Липсваше умение да се видят процесите в света, които неизбежно задават тенденции в българския политически живот. Нужна е силна самокритичност, признаване на грешките, воля да бъдат поправени, способност да се избягват политическите капани преди да са щракнали. Успешен модел за развитието на България е възможен само с разбиране на ставащото в Европа и света и визионерство за бъдещето - подплатено, не просто заявено.